Облак захапа зората

                     и в сянка изтри синевата.

                     Стрелна гръм гърлено. Кратък.

                     Повлече опашка. Нататък...

                     Сви на кълбо самотата –

                     пес верен. Скимти... Пред вратата.

                     Тихо из къщата  лази.

                     Огнище – наплакано... Пази...

                     Казват, по-малко боляло,

                     децата им щом са. Наблизо.

                     Дрешка от пек избеляла...

                     Съблича щастливата риза,

                     а с нея и мъжката сила.

                     Приспива ги чак до зарана – 

                     сън мъката в спомен да мие –

                     да може и утре... да стане...