Заснежѝ се земята с кристални пера,
избелели от тромава липса на памет.
Симетрично оставени дири от двама
оцеляват с обичане в тихия град.
Избледняващи стъпки, прозирни едва,
зачертани от други човеци и случки,
от набързо преминало хърбаво куче
в отмъстително зъл и ненужен реванш.
Но следите, без пóмисли с цвят на вина,
си рисуват наново любов заскрежена
в многопластови, празни от болка сюжети,
и наивно, така ми напомнят за нас...
© Петя Павлова Все права защищены