Дъждът припрян се спъна във врабчето,
което жадно пиеше сълзите му.
Във локвите надничаше небето
и облак дебнеше със стъпки ситни
да хване птичката, подобно котка –
разчорлена, като ловец коварна.
Врабчето даже не усети болка,
преди да отлети с осанка важна.
Без плячка тъжен облакът си тръгна.
Дъждът сълзите си избърса. И изгря
след него слънцето. А локвата изсъхна.
Врабчето в клоните изкъпани запя.