Дъждът припрян се спъна във врабчето,

което жадно пиеше сълзите му.

Във локвите надничаше небето

и облак дебнеше със стъпки ситни

да хване птичката, подобно котка –

разчорлена, като ловец коварна.

Врабчето даже не усети болка,

преди да отлети с осанка важна.

Без плячка тъжен облакът си тръгна.

Дъждът сълзите си избърса. И изгря

след него слънцето. А локвата изсъхна.

Врабчето в клоните изкъпани запя.