С потоци от пороци потъвам в град словесен. 

Надеждата на ръба на сянката виси обесена. 

Разлагащо се тяло сложено на пиедестал, 
а с годините духът остава все така бял. 

Сега под небето окачен, цветен ореол, 
а светът на човека от няма пушка, по-гол. 

Портите на землището черно, вече са отворени.
Сам съм скитник в тъмнината с клепачите затворени.

Но не искам аз злодея, изкован от мрак. 
Душевен звяр, отровен, раздран от гняв. 

Мечтая аз с нетленната любов да възкръсна цветето загинало.
И да литна с порив нов, съвсем сляп за тъмното си минало.

И вече свалил от главата, тежките си спомени
да потърся в тишината, нежните `и стонове. 
  
Толкова красиви сме, облени целите в кръв,
попили браним сълзите си, а над нас мъртвешка скръб.