Тя сяда на пейката. Косите и

се разбиват в бялото чело.

Неузряла жена,  прецъфтяло момиче,

с огледални зеници,

в които слънцето е добре дошло.

Светлинки пеят във очите и,

и тичат по дланите на петна.

А денят дори не е епичен -

той изтича. Като бледа кръв изтича.

Слънцето суши,  във транс на злоба -

изсушава на капчици света.

А момичето седи на пейката

и гледа ослепителното слънце -  

сякаш се оглежда в огледало.

Не ослепява от лъчите,

от плачещите лъчи,

изгарящи в страдание до бяло.

Момичето взема сламка,

стиска я със устни

и ражда дете от цветна пяна,

залюляно във слънчева дрямка.

Балончето полита леко -

като дете по ухаеща поляна.

Издига се към слънцето - божествено

във плащ от злато,  но неземно злато -

облачни устни изтриват челото му.

В балончето се отразява нежно,

трансформиран в красота,  паважът,

червените обувки на момичето,

мравунякът до стъпалата и.

Мравунякът пустее празно -

могилка,  изоставена в прахта.

Момичето разтваря устни,

изтърва синята си сламка,

покрита с пяна и със светлина.

Накланя шия към паважа,

косите и се свличат,  руси.

“Къде са мравките?” - тя не разбира,

но вижда грубите следи

от малки,  детски маратонки.

И различава слабо черни точки,

сгърчени, с пречупени крачета,

затрупани със къси клонки.

Момичето ги гледаше - и тихо

въздишаше със мокри устни,

белязани със бяла пяна.

И тези късички въздишки бяха

единственото опело нечуто

за тази малка смърт на Невидяните.

Незабелязаните,  никому ненужните -

миниатюрните им крачета,

прибрани до малките телца.

За никого не са трагедия,

за никого не са убити,

не са угаснали живи същества.

И само една е оцеляла,

една от многото,  мъничка и черна,

и  влачеше тънки крака.

Пияно ходеше по пейката зелена,

достигна дланите на русото момиче

и то случайно я премаза със ръка.

Уби я. Но дори не забеляза -

не беше нужно. Не е грях.

А мравката се сгърчи и застина.

Не изпищя и не издаде звук,

и не въздъхна. А заспа във мрак.

Последната и песен беше тиха.

Момичето направи нов балон

и се зарадва,  че е така прекрасен,

и че зеленото прелива във червено.

Не чу един безшумен стон -

безшумен шепот от тревата,

люлееща се натъжено.

Към нея се присъедини

и ропотът на кимащите храсти,

и химнът на безгрешно-убитите,

заспали в незабележима смърт,

и ридания, крещящи и безгласни -

цветята плачеха, притиснати в тревите.

И никой никога не чу

как всичко живо,  носещо Природата

във корените или във сърцето си,

запя безкраен химн. Химнът на живота -

шептящи пеперуди еднодневки

в съзвучие с акордите небесни.

Не,  никой никога не чу

и никой нямаше да чуе

една нищожна смърт - на мъничката мравка.

И никой не видя мравуняка,

из който се търкаляха трупове

и спяха... Приютени в мрака,  спяха.

И никой нямаше да се разплаче,

ако видеше шумящите треви,

в които спяха мокрите цветя.

Денят изтичаше във сълзи,

а  момичето с червените обувки

раждаше деца от пяна и

залязващо слънце във вечерта.