Когато океана от сълзи
повлече в дълбините моя кораб.
Къстче земя, остров малък ме спаси,
сякаш бе поставен там от Бога.

Безкрайна беше мойта радост
щом усетих под краката си земя.
Тя щедро плодовете си ми предостави,
но неусетно ми отне независимостта.

И нижат се година след година.
Останах като в затвор, с острова сама
и чувствувам, постепено ме убива
спокойствието, в обетованата ми земя.

Чувам песните на непознати птици,
нежния бриз и плясъкът на белите вълни.
Но в душата ми е много, много тихо.
Толкова тихо, че чак ме боли.

Без топла дума, без любовта човешка.
Имам всичко, но сърцето ми самотно стене.
Потъна моя корабът и с него моята надежда.
Жива съм! Но нима това е истинско спасение?