Спомен
Ех, някога, забравих колко някога,
венец от плитки свиваше ми мама -
корона тежка на принцеса лятна
с петички боси, с почерняло рамо...
С усмивка щърба ябълково слънце
подхвърлях си нагоре, към мечтите,
а нощем към искриците отвънка
дори не се замислях как политам...
Е, аз отдавна вече нощем не летя -
крилете ми, поуморените, не могат
душата ми на възрастен сега
да вдигнат над безброя от тревоги.
И не криле - на раменете ми тежат
очаквания, свеждат ми простора.
Мечтая си за глътка свобода
и за небе, с което да говоря...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ружена Все права защищены
