Свещ премигва в тъмнината,
тих ветрец очите ми измива,
неканена дошла е тишината,
болката у мене не заспива.

Редове от думи бледи,
изписани са по стените.
Спомените, мрачно изморени,
с поглед пишат твоето име.

Нали те няма? Нали изчезна?
Спри при мене да се връщаш!
Като дух душата ми поглъщаш,
а тя е празна вече - безполезна.

Таванът тягостно ме сочи
с твоите пръсти, синьовледенени,
сърцето ми ли искаш да източиш,
или да убиеш всичко живо у мене?

Спомен си, аз зная, сън не
смея да те нарека. Защото
в сънищата ти си като безкрая,
а в спомените - стон от самота.