Спомен за татко
Тихо е в родния дом.
Вехто палто, бастун,
пожълтял прашен портрет
на напет господин, а в
сълзите - татко се връща.
Прегръща ме с обич голяма,
прокарва ръка по челото...
В селото няма по-гореща
от дланта му.
Свличам се в спомени,
тичам, говоря и не искам
да пусна тази обич огромна!
Не искам да съм сираче,
паяче в тишината,
скрежа в косите пазя -
от дъха му, босите стъпки
на прага искам да ме събуждат!
Не искам, но ръката на внука
прекъсна мечтата...
Трябва да го науча да
да обича кат тате -
хората, животните и земята!!!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Василка Ябанджиева Все права защищены
