Спомени времето срутват
и нахлуват в днешния ден.
Той своите грижи трупа
и гледа с поглед студен.
Момиче-спомен търси наоколо
стар адрес и оглежда с тъга.
Тя дете е, а въздъхва дълбоко
и прошепва: - Тук баща ми умря.
Станал спомен - бил мъж - отговорен,
кръжи весел, сега покрай мен
и говори за свят - илюзорен,
дори гарванът литва смутен.
Но аз ги обичам - такива.
Не гледам към тях отстрани.
Живеем отдавна, щастливо.
Е, не съвсем...., както преди...
Утре, знам, пак ще се струпат,
нови грижи с новия ден.
Но спомен отвън ще почука.
Ще викне: - Върни се при мен!
© Виолета Томова Все права защищены