Спомени времето срутват

                    и нахлуват в днешния ден.

                    Той своите грижи трупа

                    и гледа с поглед студен.

                    Момиче-спомен търси наоколо

                    стар адрес и оглежда с тъга.

                     Тя дете е, а въздъхва дълбоко

                     и прошепва: - Тук баща ми умря.

                      Станал спомен - бил мъж - отговорен,

                      кръжи весел, сега покрай мен

                      и говори за свят - илюзорен,

                      дори гарванът литва смутен.

                      Но аз ги обичам - такива.

                      Не гледам към тях отстрани.

                      Живеем отдавна, щастливо.

                      Е, не съвсем...., както преди...

                       Утре, знам, пак ще се струпат,

                        нови грижи с новия ден.

                        Но спомен отвън ще почука.

                        Ще викне: - Върни се при мен!