Спъвах се в собствените си грешки...
Мислех, че по асфалта мокър аз вървя,
сякаш стъпвах с гордост…
Прескочих насреща първата луна,
видях в очите й... капки милост…
Скрити под нозете й любовни ноти,
водени от сол ключ златен…
И тръгнаха след него и спомените лоши…
На небето се изписа пейзаж..с. омраза потаен…
И вървях аз… спъвах се в собствените си грешки.
Крещях, търсейки спасението на добрината.
А в лицата на хората виждах само присмешки…
За бога, къде е светлината?
Хванах лъч отронен светлина и любов…
Стиснах го… и сълза от очите ми се стече…
Наистина това беше моят зов…
За малко щастие… Болеше! От мечтите кръв потече…
Затворих очите си на мига. Загубих се в мислите си…
Зарових съзнанието си в капка вода…
Изживях наново миговете си…
Отворих очи…
Оказа се, че съм заключена между четири стени…
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Усмивка Все права защищены
