Мислех, че по асфалта мокър аз вървя,

сякаш стъпвах с гордост…

Прескочих насреща първата луна,

видях в очите й... капки милост…

Скрити под нозете й любовни ноти,

водени от сол ключ златен…

И тръгнаха след него и спомените лоши…

На небето се изписа пейзаж..с.  омраза потаен…

И вървях аз… спъвах се в собствените си грешки.

Крещях, търсейки спасението на добрината.

А в лицата на хората виждах само присмешки…

За бога, къде е светлината?

Хванах лъч отронен светлина и любов…

Стиснах го… и сълза от очите ми се стече…

Наистина това беше моят зов…

За малко щастие… Болеше! От мечтите кръв потече…

Затворих очите си на мига. Загубих се в мислите си…

Зарових съзнанието си в капка вода…

Изживях наново миговете си…

Отворих очи…

Оказа се, че съм заключена между четири стени…