Среща с нощта

Нощта се спуска бавно с черна плащеница,

тягостно обвива улиците тихи в тъма

и ехото от стона на ранена птица,

лети във въздуха, облян в самота.

Градът потънал е в мъртвешки сън, унесен,

железните фенери са будни и не спят,

вървя по булеварда в топла есен,

покрит с одеяло от златните, угаснали листа.

Строг вятърът беснее, неразумно и сърдито,

трептят уплашени листата от свирепия му вик,

в небето тихо мълчаливи са звездите,

една издъхна в безкрая, стопи се в леден миг.

В разходката ми дълга спътница е тишината,

с милувка щедра студено ме обгръща,

луната бледа и сурова гледа ме втрещена,

градът се среща с нощта, а аз от срещата се връщам...