Вървя сама по тясната пътека
към църквата стара, свела глава.
Спряло е времето... и нека,
част от мен липсва, не мога сама.
Пейката е самотна, помни нашето вчера.
Разликата е тази, че чифт стъпки отекват,
а тогава имаше два.
Вятърът неуморно сивотата омита,
сълзи и скърби, горест и вик.
Знам, че сгреших, но се изгубих по пътя.
Ти замина завинаги и
нашето утре отнесе за миг.
Звездите вече не светят,
Слънцето по-малко се смее.
А Господ плаче без сълзи,
сам не разбрал причината,
кой не спазва реда си
и взе Небето и Земята да съди.
Ти имаше мечти и дишаше смело,
стана приятел със болката,
но държеше живота умело
и тръгна, прегръщайки сянката.
Странен глас тишината проряза:
„Аз простих, простете и вие.
Мой ред е, Животът ми каза.
В сърцата ви тихо спомен ще свия.“
И вятърът стихна, камбана проплака.
Старата църква отвори врата.
Свещичка самотна проблесна във мрака
и смирение изпълни мойта душа.
© Камелия Миланова Все права защищены