Вървя сама по тясната пътека

към църквата стара, свела глава.

Спряло е времето... и нека,

част от мен липсва, не мога сама.

Пейката е самотна, помни нашето вчера.

Разликата е тази, че чифт стъпки отекват,

а тогава имаше два.

Вятърът неуморно сивотата омита,

сълзи и скърби, горест и вик.

Знам, че сгреших, но се изгубих по пътя.

Ти замина завинаги и

нашето утре отнесе за миг.

Звездите вече не светят,

Слънцето по-малко се смее.

А Господ плаче без сълзи,

сам не разбрал причината,

кой не спазва реда си

и взе Небето и Земята да съди.

Ти имаше мечти и дишаше смело,

стана приятел със болката,

но държеше живота умело

и тръгна, прегръщайки сянката.

Странен глас тишината проряза:

„Аз простих, простете и вие.

Мой ред е, Животът ми каза.

В сърцата ви тихо спомен ще свия.“

И вятърът стихна, камбана проплака.

Старата църква отвори врата.

Свещичка самотна проблесна във мрака

и смирение изпълни мойта душа.