На баба ми Евгения
Да, времето бавно изтича.
Животът ти преполови
и вече към залеза тичат
твоите слънчеви дни.
Ръцете ти са уморени
да теглят юздата житейска.
От сълзи горчиво-солени
очите помръкнаха днеска.
Тежко пристъпват нозете
по трудния път на живота.
Увяхваш – прекършено цвете.
Тежи ти на грижи хомота.
И сенки на мъртви любими
често съня ти спохождат.
А спомени незабравими
сърцето с тъга пробождат.
Да, тъжна си! Много си тъжна!
Свършват се дни преброени,
а чувстваш се все още длъжна
на всички любими край тебе.
Сърцето, препълнено с нежност,
все още обича, мечтае...
но пъпли мъгла – безнадеждност,
че неизбежен е Краят!
Свършват се дни преброени
и безвъзвратно отлитат.
Угасват очи – уморени
по белия свят да се скитат.
© Генка Богданова Все права защищены