Защо ми е да пиша стихове,

щом аз самата стих съм?

Пише ме Живота в мигове,

в строфи-дни открих се.

За да продължа посоката,

като слушам рими-съдници,

които ще повтарят все урока:

„Слей се! Не оставяй скитница!“

Не ми дават пак да съм различна,

да съм каквато съм – погрешна.

„Трябва да си винаги ритмична!“.

В ритъм чужд да заиграя спешно.

А аз съм слаба да се боря.

Стъкло – лесно мога да се счупя,

Цвете, навело се дори преди Пороя,

Душа, която искат все да купят.

Защо ми е да пиша стихове?

Да давя листа в своето море от мъки,

докато Живота продължава тихо

да ми пише бъдещи неслуки.

Добър поет оказа се, признавам,

чакам неочакваните ти финали

а горчивата поезия ме приземява:

„Не лети! Пред мен си слаба, слаба!“