Светлините последни нека угаснат...

сънища зловещи нека в реалност прераснат!

Лампите с длани троша, пръскат се черни стъкла.

И идва реален страхът, срещу който ще се каля!

Малко по малко времето ми изтича.

По черната стена, още по-черна сянка се стича...

Уличните лампи илюзии създават, преставам,

да чувствам, преставам! Последен шанс да избягам!

Лампите навън в тъмнина горят, светлините

им отчаяно пищят, очакващи отново дните!

И ето го страхът, по-реален от в съня!

Ето го хаотично подреден, властва над деня.

Силуета му черен е все пак нежен?!

Видът му е по женски летежен...

С пръстите си дълги ме прегръща

и отново душата ми в мен се връща...

Страх ме е, страх ме е от себе си,

душата ми във вечни ребуси...

Лампите отново светят...

Отново господар е денят.