Светлините последни нека угаснат...
сънища зловещи нека в реалност прераснат!
Лампите с длани троша, пръскат се черни стъкла.
И идва реален страхът, срещу който ще се каля!
Малко по малко времето ми изтича.
По черната стена, още по-черна сянка се стича...
Уличните лампи илюзии създават, преставам,
да чувствам, преставам! Последен шанс да избягам!
Лампите навън в тъмнина горят, светлините
им отчаяно пищят, очакващи отново дните!
И ето го страхът, по-реален от в съня!
Ето го хаотично подреден, властва над деня.
Силуета му черен е все пак нежен?!
Видът му е по женски летежен...
С пръстите си дълги ме прегръща
и отново душата ми в мен се връща...
Страх ме е, страх ме е от себе си,
душата ми във вечни ребуси...
Лампите отново светят...
Отново господар е денят.
© Росица Саси Дамянова All rights reserved.