Мислите ми са пак там,

въпреки че се усмихвам сред останалите,

и бавно аз умирам,

и пак съм аз сред оставените.

Любовта от гореща в мен

превърна се в студена буря,

и сурцето ми макар в плен,

отново ли удря, удря...

Сред приятели се усмихвам фалшиво,

прикривайки истинската болка в очите си.

Сърцето ми от раните се е окървавило

и отново оставих аз мечтите си.

Оглеждам празният стол до мен 

и проклин всеки един момент

в който ти отново си студен

и оставам аз отново оскърбен.

Дали да проклинам всеки ден и всеки час?

Дали да избягам и да се скрия?

Или вече да остана някъде на скрито в нас.

И чувствата си мигом да убия.

Лубовта ми изстина.

Ти си и си там.

Отново твоят път ме подмина,

отново останах аз сам!