Мислите ми са пак там,
въпреки че се усмихвам сред останалите,
и бавно аз умирам,
и пак съм аз сред оставените.
Любовта от гореща в мен
превърна се в студена буря,
и сурцето ми макар в плен,
отново ли удря, удря...
Сред приятели се усмихвам фалшиво,
прикривайки истинската болка в очите си.
Сърцето ми от раните се е окървавило
и отново оставих аз мечтите си.
Оглеждам празният стол до мен
и проклин всеки един момент
в който ти отново си студен
и оставам аз отново оскърбен.
Дали да проклинам всеки ден и всеки час?
Дали да избягам и да се скрия?
Или вече да остана някъде на скрито в нас.
И чувствата си мигом да убия.
Лубовта ми изстина.
Ти си и си там.
Отново твоят път ме подмина,
отново останах аз сам!
© Антон Ангелов Всички права запазени