Автор: Генка Богданова

Две сапунени мехурчета,

като пухче от жълтурчета

към небето полетяха.

Те танцуваха, блестяха

като дъги пъстроцветни.

Бяха глупави, суетни.

Перчеха се горделиво,

самовлюбено, щастливо.

Първото надуто рече:

- Да стоиш от мен далече!

Аз съм като чудно цвете,

по- красиво съм от двете!

Важно другото отвръща:

- Но небето мен прегръща!

Аз съм сладко, фино, нежно,

като бисер белоснежно!

- Не, красивото съм аз!

Всички гледат мен в захлас.

Аз мехурче съм прекрасно,

светя като слънце ясно!

- Аз пък, като лъч сияйно,

плувам – хубаво, омайно...

- Но какво ми се надуваш?

Знай, че пет пари не струваш!

Ти си като мен- въздушно,

но си лошо и бездушно!

- А пък ти си завистливо,

злобно, грозно и си сиво!

Тъй препираха се двете,

смешни, глупави, превзети.

Всяко другото обижда

и за нещо му завижда.

Скараха се и се сбиха,

ядни те се разделиха.

- Ще летя самО напук!

С мен не искам никой друг!

- Аз ще съм небесен цар,

нямам нужда от другар!

Слушаха ги недоволни

малки капчици дъждовни:

- Хей, мехури празноглави,

мъдрият така не прави!

Свадата си забравете

и веднага се сдобрете!

Ама, че сте смешни, жалки –

 двама самохвалци  малки!

Хвалите се, суетите,

ала щом ви се насити

въздухът да ви подмята,

ще ви върне на земята.

Ще се пукнете, „сладури”,

малки, глупави мехури!

Чуйте мъдростта народна:

Всяка хубост е прехОдна.

С разум мъдрият блести.

Чест е скромен да си ти!

Който много се надува,

пукната пара не струва!