Сутринта обичам да мълча.

Да съм тиха и изнежена.

Да се срина. После да се утеша.

Да се скрия в болка премрежена.

Да разгърна невидимо свити пътеки.

Да съм бавно съблечена - сива и бяла.

Да се свия във устните влажни и меки.

Да се случа половинена, а после и цяла.

Да съм жадно покварена от облаци черни-

неразбрани, обречени, тъжни,

претрупани, бавни, инертни  и нервни,

чертаещи сажди разбрани накриво - окръжни.

Сутрин обичам да съм безразлична,

да дам почивка на времето, че без туй остарява

на моменти съм приказна,та дори нелогична

чакам залеза скътана, всеки ден подранява.

Сутрин мълча, а вечер съм друга

Прераждам се в сребриста октава

Изменям се, но със чужда заслуга

Само той ме превръща в такава.

Тленна, слаба, щастлива и чувствена.

Намирам мечтите в търкулнал се мъх.

Прекрачвам всяка граница умствена,

Купувам парченца пролетен дъх.

А той е минута пристъп на ревност,

Секунда на искреност, сладък писък любовен.

Превръща се пламенно в моя първа потребност –

Вихър струнен, топъл извор отровен.

И пристига от нищото, отпуснат в следобеда,

Препускащ в мислите, измамно виновен.

И си тръгва забравен, искрящ, изненадващ

Слънчев лъч, негорял, недокоснат

Като писък съдбовен в миг неочкващ

Всъщност мил, но пък странно особен.

И загасят се всички мои огньове,

Зъл покой ми донася росата,

И се рея над пъстроцветни дворове,

И ме връща обратно тъгата.

И става сутрин,

А сутрин обичам да мълча...