Сутрин обичам да мълча
Сутринта обичам да мълча.
Да съм тиха и изнежена.
Да се срина. После да се утеша.
Да се скрия в болка премрежена.
Да разгърна невидимо свити пътеки.
Да съм бавно съблечена - сива и бяла.
Да се свия във устните влажни и меки.
Да се случа половинена, а после и цяла.
Да съм жадно покварена от облаци черни-
неразбрани, обречени, тъжни,
претрупани, бавни, инертни и нервни,
чертаещи сажди разбрани накриво - окръжни.
Сутрин обичам да съм безразлична,
да дам почивка на времето, че без туй остарява
на моменти съм приказна,та дори нелогична
чакам залеза скътана, всеки ден подранява.
Сутрин мълча, а вечер съм друга
Прераждам се в сребриста октава
Изменям се, но със чужда заслуга
Само той ме превръща в такава.
Тленна, слаба, щастлива и чувствена.
Намирам мечтите в търкулнал се мъх.
Прекрачвам всяка граница умствена,
Купувам парченца пролетен дъх.
А той е минута пристъп на ревност,
Секунда на искреност, сладък писък любовен.
Превръща се пламенно в моя първа потребност –
Вихър струнен, топъл извор отровен.
И пристига от нищото, отпуснат в следобеда,
Препускащ в мислите, измамно виновен.
И си тръгва забравен, искрящ, изненадващ
Слънчев лъч, негорял, недокоснат
Като писък съдбовен в миг неочкващ
Всъщност мил, но пък странно особен.
И загасят се всички мои огньове,
Зъл покой ми донася росата,
И се рея над пъстроцветни дворове,
И ме връща обратно тъгата.
И става сутрин,
А сутрин обичам да мълча...
