Тишина...
Безмълвно взирам се във тъмнината...
Душата стене, сълзи текат,
а устните не могат дори да прошептят.

И така притихнала,
усещам само болката,
и стоя във мрака,
търся светлината...
 
Виждам „онази с косата”,
затичвам се към нея с разтворени ръце...
О, колко студено, спокойно е нейното лице...
Прегръщам я с усмивка и благодаря й,
че избавя ме от всичките  кошмари.

И  тя ме поглежда, със своите сиви очи,
пронизва ме с поглед... замахва...
освобождава душата.
И ето, виждам светлината!