Сянката
Сянко моя, неотлъчна
дето всеки слънчев ден
ходиш винаги със мен
много тиха и неглъчна...
Пазиш моята осанка
на изправена снага.
Мериш моята тъга
и си моята гатанка.
Щом полегна на земята,
ти ми ставаш и килим.
С тебе заедно вървим,
слънцето лъчи ни мята.
С тебе в пътищата крача
къмто жизнения край.
Там - със сигурност го знай,
ще изчезнеш ти във здрача.
На земята ще останеш -
слънцето ще те държи.
За мен ли някой затъжи,
моя сянка да му станеш.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Никола Апостолов Все права защищены
