Сянката
Сянко моя, неотлъчна
дето всеки слънчев ден
ходиш винаги със мен
много тиха и неглъчна...
Пазиш моята осанка
на изправена снага.
Мериш моята тъга
и си моята гатанка.
Щом полегна на земята,
ти ми ставаш и килим.
С тебе заедно вървим,
слънцето лъчи ни мята.
С тебе в пътищата крача
къмто жизнения край.
Там - със сигурност го знай,
ще изчезнеш ти във здрача.
На земята ще останеш -
слънцето ще те държи.
За мен ли някой затъжи,
моя сянка да му станеш.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Никола Апостолов Всички права запазени
