Съдба

Eia (Росица Танчева)
436 13844

18 авг. 2014 г., 16:27

Поэзия

631 0 6

В градината с най-сладките кестени,

до извора с лековита вода,

сатирикът-поет, дали на шега,

си бе устроил среща със смъртта.

На пейката покани я да седне,

по кавалерски подаде ръка,

пелерината катранена подви

до скелетно-прозирната снага

и тежък разговор започна с нея -

някак провлечено, едва, едва:

-Душата умира ли всред красота -

кажи ми съвсем честно и сега?

Тук същински рай е, а пък моята

сарказмът черен цяла завладя…

Защо ли зад челата все съзирам

розови облаци и тъпота?...

Дали прокурорски уклон ме отвя

или за мен нормално е това?

Потупа го кокалесто по гърба,

закиска му се беззъбо смъртта:

- Тебе все влече те смога на града.

Без саждите си риба без вода.

Дори аз не мога да те уморя-

за миг ще ме преметнеш презглава.

Безсмъртен си като сатир, затова

обречен си да дириш грозота

и да си мислиш, че се бориш с нея,

но вечен победител ще е тя.

Така е, саркастико мой, ха-ха!

Тежко поетът обвеси глава –

злата своя участ сега осъзна.

Огледа се за бае ти Ганя

и за куршум в челото се размечта.