Съдба
В градината с най-сладките кестени,
до извора с лековита вода,
сатирикът-поет, дали на шега,
си бе устроил среща със смъртта.
На пейката покани я да седне,
по кавалерски подаде ръка,
пелерината катранена подви
до скелетно-прозирната снага
и тежък разговор започна с нея -
някак провлечено, едва, едва:
-Душата умира ли всред красота -
кажи ми съвсем честно и сега?
Тук същински рай е, а пък моята
сарказмът черен цяла завладя…
Защо ли зад челата все съзирам
розови облаци и тъпота?...
Дали прокурорски уклон ме отвя
или за мен нормално е това?
Потупа го кокалесто по гърба,
закиска му се беззъбо смъртта:
- Тебе все влече те смога на града.
Без саждите си риба без вода.
Дори аз не мога да те уморя-
за миг ще ме преметнеш презглава.
Безсмъртен си като сатир, затова
обречен си да дириш грозота
и да си мислиш, че се бориш с нея,
но вечен победител ще е тя.
Така е, саркастико мой, ха-ха!
Тежко поетът обвеси глава –
злата своя участ сега осъзна.
Огледа се за бае ти Ганя
и за куршум в челото се размечта.
© Росица Танчева All rights reserved.
