Онази сила на живота, която тласка към летеж,

 понякога завърта те в голгота и губиш светлия копнеж.

 Душата тлее като въглен и мъчи се да изгори,

 но има място на земята, което тялото държи.

Не спи... Копней и мисли си, че може би живей, не пей.

С ръце притискаш себе си в стената и мъчиш се да я рушиш,

но всъщност търсиш свободата, която кара те да полетиш.

 И пак не спиш, потънал в сън.

 А някъде зад блясъците на лъжите вън,

 през леденото бялото стъкло поглежда те едно око.

 Съдбата гледа те смирена и може би от глупостта ти е уморена,

 и може би от безразличието ти е сломена,

 но все още е с теб.

Като парченце лед топи се топлото сърце,

кръвта във вените тече и мислиш си, че всичко е добре...

Но, не!

 Не е картината това,

 а само фарс, една игра.

 В която ти си мъничка пионка,

 захвърлена от някой маратонка.

Оплиташ се във мислите си сам,

и някъде заровил своя срам,

отпиваш пак от черната отрова,

но туй не стига - искаш нова.

Лицето на живота ти се смее

 и гледа те как в пламъци живееш,

 но нямо е  за твоя  бяс  и чака грешния ти час.

 Минутата, в която ще забравиш

 в какво си вярвал и обичал,

от какво си бягал и какво в ума си всеки ден си слагал.

 Как думите добри си сричал

и от изкушенията си се отричал.

 Тогаз  ще прихне да се смее

 напук и грозно ще звучи

- със пръст навярно ще те  сочи,

 говорейки за твоите мечти.

 А те  ще бъдат само сенки,

 изхвърлени  намачкани палта,

 с които някога си се обличал и търсил си под камък  любовта.

 А тя ще бъде само във съня ти и може би ще бъде с теб добра,

 но щом отвориш пак очите, пред теб ще бъде самота.

И плюейки към нищото, което те очаква,

 ще търсиш малко светлина, която да те води в мрака,

като светулчена изплакана сълза.