Сълзата на магьосника

6 апр. 2010 г., 19:07

Поэзия » Философская

613 0 3

Когато луната му свети с чешитска усмивка,

когато звездите в душата му ледено звънкат,

сеща се на плътта за виолената извивка,

разкриват се тайни и светът е с хастара навънка.

Ръцете му са изцапани с боички среднощни.

Сънища прави, да кацат по хорските просеки.

Светът илюзорен става по-силен, по-мощен.

Навън разцъфтяло, а с бели коси е магьосникът...

Икона е станал, де хората се оплакват.

Любовта си рисува лунена, светла и белоръка.

Резки щтрихи... Гравюра... Сто години очакване...

Иконата се разплаквала от разлъките...

Кодът в картина... Там се изгубва и Тайната...

Мъчи се да остане не само среднощна роса.

Смяташ, че твоите неприятности крайни са,

но на разсъмване, изтрий от картината илюзорна сълза...

mariniki (Магдалена Костадинова)

2010-04-12T11:48:51+03:00

много, много красиво, Зем...
написано с душата...
ZEMEDELEC (Красимир Дяков)

2010-04-07T11:08:01+03:00

Каещата се Магдалена на Тициан е още по-красива, виждал съм я с очите си. Благодаря ти! Зем.
Monny (Симона Гълъбова)

2010-04-07T10:58:32+03:00

Красиво е, Краси!