Сълзата на магьосника
Когато луната му свети с чешитска усмивка,
когато звездите в душата му ледено звънкат,
сеща се на плътта за виолената извивка,
разкриват се тайни и светът е с хастара навънка.
Ръцете му са изцапани с боички среднощни.
Сънища прави, да кацат по хорските просеки.
Светът илюзорен става по-силен, по-мощен.
Навън разцъфтяло, а с бели коси е магьосникът...
Икона е станал, де хората се оплакват.
Любовта си рисува лунена, светла и белоръка.
Резки щтрихи... Гравюра... Сто години очакване...
Иконата се разплаквала от разлъките...
Кодът в картина... Там се изгубва и Тайната...
Мъчи се да остане не само среднощна роса.
Смяташ, че твоите неприятности крайни са,
но на разсъмване, изтрий от картината илюзорна сълза...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимир Дяков Всички права запазени
Красиво е, Краси! 