Сълзата на магьосника
Когато луната му свети с чешитска усмивка,
когато звездите в душата му ледено звънкат,
сеща се на плътта за виолената извивка,
разкриват се тайни и светът е с хастара навънка.
Ръцете му са изцапани с боички среднощни.
Сънища прави, да кацат по хорските просеки.
Светът илюзорен става по-силен, по-мощен.
Навън разцъфтяло, а с бели коси е магьосникът...
Икона е станал, де хората се оплакват.
Любовта си рисува лунена, светла и белоръка.
Резки щтрихи... Гравюра... Сто години очакване...
Иконата се разплаквала от разлъките...
Кодът в картина... Там се изгубва и Тайната...
Мъчи се да остане не само среднощна роса.
Смяташ, че твоите неприятности крайни са,
но на разсъмване, изтрий от картината илюзорна сълза...
© Красимир Дяков All rights reserved.
Красиво е, Краси! 