И ето... тихо спуска се нощта,

умора по ресниците ми сипе.

Родена от неземна тишина,

луна към изгрева полита.

И няма да е лека тази нощ,

а тежка и самотна все остава.

Любовната магия между нас

във минало далечно се стопява.

А песента полита и се лее,

желание за близост повелява.

И трепетно сърцето ми копнее...

Със нежност и любов се оцелява.

И устните проклинат онзи час,

когато тръгна си и ме забрави.

И сън недосънуван между нас

увисна без любов оставен.

И трели се извиват във нощта

и трепет нежна, огнена и страстна.

Мълчиш. Не казваш нищо за това,

че няма вече приказка прекрасна.

Обръщаш се и тръгваш... "Остани!" -

след тебе никога не ще извикам.

Копнежът в мен по миналите дни,

агония и болка предизвиква.

А нежната стихия на нощта

безумно и изцяло ме поглъща...

И най-щастлива аз съм на света -

душата ми отново те прегръща.