Със утрото ще дойдеш ти,

с мъглата на безвремието,

недоизтлял и прашен от мечти

и много ненавременен.

Ще пометеш съмнения утаечни

с перчема си, заметнат криво,

Ще ми поискаш разрешение

да ме направиш вечно жива.

Очите ми, като пристанище

ще те загърнат от сланата.

Като порой ще ме залееш.

Ще ни благослови земята.

Ще крачим като слепи птици

без минало, без глас.

Ще късаме ръждиви жици.

Ще плачем от захлас.

Ръцете, ах, ръцете ти

ще бъдат като първа ласка.

А погледът ти като притча

във мене тихо ще прораства.

Ще те обичам без да питам

къде започва пътя нов.

Ще те обичам и без себе си.

Ще те разлистя от любов.

Ще сеем спомени за вчера,

а утре няма да пристига.

И времето ще надживеем

върху крила на чучулига.

Макар че нашата раздяла

не ще се никога роди,

Земята ще остане цяла,

ала ще си отидеш ти

Защото сънищата свършват,

вселените със взрив умират

и само ехото остава

в душите като златна диря.

И знам, че дълго ще се взирам

през поколенията за теб.

Знам, че дълго ще съзирам

сянката ти в моя спомен.

И макар че е възможно

да си бил една мечта,

и дори да си останат

празни моите утра,

знай, че си по-жив от живите,

по-желан от вечността.

Знай, че тебе ще очаквам

и след края на света.

Януари 2003