След години, изтекли зад няколко тънки прегради,
разграфяващи кухнята, хола, почивния ден,
тази мисъл се впи, като мухъл в тапета прояден –
не познавам съседа, живеещ под мен.
А един асансьор ни дели (стъпалата ни свързват).
Подминавам етажа му, сякаш е улично псе,
с мисълта "ще се качвам, че толкова, толкова бързам"...
Няма случай удобен за разговор все.
Уж се чуваме вечер, а всеки живее в света си –
на ракия, салата и грижи за малкия дом.
И е навик, така непривичен, така изоставен,
със съсед да поседнеш, дори мълчешком. ...