Душата ми - камбанен звън.
В мене яростно кънти,
че време страшно е навън.
Вътре всичко се руши.
А тя държи една греда.
Здраво стиска и не пуска,
че нали си е душа,
трудно тялото напуска.
Но дано да издържи.
Силата й - кой ли знае?
Вече траурно звъни,
в мене стене и дълбае.
Дръж се, Душо - викнах аз.
Но, те... съседите ме чуха.
Оттогава съм си в нас.
Стоя и... правя се на глуха.
© Виолета Все права защищены