(На Иван Чернев)
Понеже сме възраст най-смъртна, понеже
съм, целият, в цайтнот - злопаметно време,
ще катапултирам в стихотворение
и дано смъртта там не ме забележи.
На въздух-връвчица животът се скупчва;
такава шеметност с главата надолу.
От всяко влакънце счува се пукот и ...
в мрак падаш-нелепо или от болести.
С все повече в тебе неизживяности;
с любов преизбликваща, все неизляна.
Разкъсва ги все по-малящ промеждутък
на челюсти, вбити във всяка минута.
При радостта - чудната (неумъртвима!),
изнася ме с аварийно изпробване
прескокнал облак в небето из дроба ми -
концентрат от въздишка неразредима.
Но с вярност фатална отново щом вляза
в сцепление с космично-земния ритуал,
се реанимирам до степен на празник
и с пребаналния негов битов детайл.
И Красота стигам, неподозирана,
и у най-невзрачното дето прозира.
От кафе утринно през нощна Хавана
прилива и бие о нас непрестанно.
© Вълчо Шукерски Все права защищены