Понякога потъвам с мощни тласъци
към дъното на своята тъма
и няма сила, няма и проблясъци 
от утро златно, бляскава зора.

И пак за времето си мисля, за абстракции - 
лъжа ли е поредната игра 
на слънце и луна, дни като пясъци 
и нощи страшни като на война.

Там долу тъмно и самотно е без граници,
но тишината все нашепва за деня.
Разказва ми за слънчевите броеници
и кръговрата на една душа.

Там долу няма време и часовници,
и цветовете са изгубени в нощта.
Но щом е тихо има шанс да чуеш себе си,
а чуеш ли се, ще изгрее пак денят.