Ти ми беше последно убежище...
Ти ми беше
последно убежище –
върволица
от сбъднати грешки.
И посока,
и стрък безнадежност,
и поредното
вглеждане в себе си...
Ти не плачеше
нощем. Притискаше
свойта сляпа и зла
самота.
Уморен,
до разсъмване скиташе
през студения пулс
на града.
Аз се врекох. Последно.
На себе си.
В дъх на люляк
разтворих очи...
Стоплих с длани крилата
на гълъби.
Напоих ги
със цветни сълзи.
Ти ми беше
последно убежище.
Днес аз нямам посока
и глас.
Име нямам. И спомен.
И минало.
Днес ще бъда до теб.
Просто Аз...
© Елмира Митева Все права защищены
Моят замисъл обаче беше малко по-различен от твоя прочит. Не знам, може и аз да не съм се изразила съвсем точно...
Та, финалът, и по-конкретно:
"Днес аз нямам посока
и глас.
Име нямам. И спомен.
И минало."
го обвързвам с това:
"Аз се врекох. Последно.
На себе си."
"Вричането" символно го приравнявах тук на отърсване от старото и започване на чисто... Затова е и "Просто Аз" накрая.
Няма лошо, че прочитът ти е различен... Поздрав!