Ти ми беше последно убежище...
Ти ми беше последно убежище...
Ти ми беше
последно убежище –
върволица
от сбъднати грешки.
И посока,
и стрък безнадежност,
и поредното
вглеждане в себе си...
Ти не плачеше
нощем. Притискаше
свойта сляпа и зла
самота.
Уморен,
до разсъмване скиташе
през студения пулс
на града.
Аз се врекох. Последно.
На себе си.
В дъх на люляк
разтворих очи...
Стоплих с длани крилата
на гълъби.
Напоих ги
със цветни сълзи.
Ти ми беше
последно убежище.
Днес аз нямам посока
и глас.
Име нямам. И спомен.
И минало.
Днес ще бъда до теб.
Просто Аз...
© Елмира Митева All rights reserved.

Поздрав!