Кръгът на тишината образува,
туй що земята повратно преобръща.

Мойта сянка тръшка се, бленува

и не ще зли лица да връща.

Там където полята сливат се с душата,

на изкормената скръб от сухото лице...

Преглъща като смола, превърнала се в камък.

И не, и не!

Фучи, бучи земята.

Била е тя някога невинното дете,

затворила синият си пламък.

Кръгът на тишината е безкраен.

Не стъпвай там, където сянката ми лази!

Веднъж бе духът ми всеотдаен,

Сега крилата си със кръв ще пази!