Тишина,
изпълваща стаята,
пълзяща по вещите,
изсмукваща силите,
цялата в бяло,
като снежно ветрило
от настояще и минало,
жулеща изровени кости,
до гнило.
Тишина,
зловеща, по-страшна от смъртта,
по-студена от зимата,
с разперени крила, изстинала.
Превърната в мъничка сълза.
Незрима. Неутешима.
Тишина.
© Василка Ябанджиева Все права защищены