Тишина,
изпълваща стаята,
пълзяща по вещите,
изсмукваща силите,
цялата в бяло,
като снежно ветрило
от настояще и минало,
жулеща изровени кости,
до гнило.
Тишина,
зловеща, по-страшна от смъртта,
по-студена от зимата,
с разперени крила, изстинала.
Превърната в мъничка сълза.
Незрима. Неутешима.
Тишина.
© Василка Ябанджиева All rights reserved.
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
