Тишина,
изпълваща стаята,
пълзяща по вещите,
изсмукваща силите,
цялата в бяло,
като снежно ветрило
от настояще и минало,
жулеща изровени кости,
до гнило.
Тишина,
зловеща, по-страшна от смъртта,
по-студена от зимата,
с разперени крила, изстинала.
Превърната в мъничка сълза.
Незрима. Неутешима.
Тишина.
© Василка Ябанджиева All rights reserved.
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
