Точно тази нощ...
нищо няма да ти кажа.
Скриха се звездите в кош.
Иде есен... май, ще се разплача...

Търся я луната на балкона.
Скрила се е в тъмна пазва.
Цялата съм в тръпки от умора.
Пътят верен и небето не показва.

Трябва да открия сам сама
колко пълна чашата е или празна.
Всеки има своя си съдба.
Моята е, да съм благодарна.

Че ме има, че не съм сама.
Колкото, толкова... и стига.
Всеки друм до край ще извървя.
ала болката отново ме намира.

Само благодарност не  достига, 
да заспивам блага под звездите.
В мен  пречупен е отдавна устрема,
затова броя ги дните все по пръстите.

Днес ще мине, утре ще възкресне
всяка доброта и нова песен
ще напише изгрева, когато пръсне
светлите лъчи във моята есен.

Точно тази нощ...
има ли какво да кажа.
Думите ти остър нож...
Може би е време да си тръгна...