Кой бе той?
Не момче,
а мъж.
Не въздишка,
а любов.
Не болка,
а щастие.
Онова щастие.
Най-хубавото.
Дето никога не
отмилява.
И не се забравя.
Дори в дъждовните
вторници.
Аромата по дрехите,
благозвучието на името.
Неговото име.
Неговият аромат.
Всички спомени
изляти
на пожълтяла хартия.
Прогорена по краищата,
за да е по-внушително.
Като очите му.
И изпъкналите му скули.
И устните му.
Устни, които винаги ти липсват.
Дори в дъждовните вторници.
А димът от цигарите му
сякаш още витае във въздуха.
Изпълвайки го с аромат
на носталгия.
И неговата липса.
Не на момчето,
а на мъжа.
Не на мимолетното,
а на вечността.
Винаги усещаш тази липса.
Дори в дъждовните вторници.
© Антония Петкова Все права защищены