Част от мен се бори с тъгата,
разпиляна като сребърни звезди.
Да, целунах тихичко съдбата,
прегърнах я приятелски дори.
Усмихвам се, а всъщност плача,
въздухът ме дави с хладен дъх,
ще преборя ли в мене здрача,
родил в зениците ми черен мъх.
Искам толкова неща да кажа,
да крещя: „Обичам те, животе!”,
но потъваше гласът ми в паважа,
за този свят не бях подготвен.