Заминал си е онзи трепет. 

Вълшебен, тих и въжделен, 

когато сплитахме ръцете си. 

Аз бях за тебе. Ти, за мен.

Тогава чувствахме се, страстно влюбени.

Ти помниш, вярвам. Още ти личи.

Не вярвахме в житейската заблуда. 

Поглъщахме с тела и със очи. 

Все още ми се ще да те обичам, 

тъй както те обичах във ума си. 

Душата ти със нежност да събличам, 

а после да сме плът във плът...

Но аз изчезвам. Губя се наистина. 

По път, че сякаш смъртен е, обе́т. 

Превърнах я във навик тази липса. 

(Мен, липсите направиха поет.) 

Не ще повярвам, моя мъченице! 

Недей постила думи под краката ми! 

Вървял съм два живота под звездите 

и в ни един не случих на дела́... 

Заминал си е трепета. Безследно. 

Навярно ще се върне в друго време. 

Не знам дали обичах за последно, 

или го мога само с тебе?... 

Стихопат. 

(Danny Diester) 

24.05.2022